Още на летен Атанасовден - 2 май започват еньовските хора. На тоя ден в местността Манастира се прави общоселски курбан. Манастирът е съществувал до ХVІ век, сега от него са останали развалини. Близо до него са Малкия и Големия явор, до който блика силен и студен извор. Навярно самият манастир е бил построен на мястото на езическо светилище. Той е на запад от Аспарухово. В противоположна посока - на изток - се намира скалният манастир ,,Свети Никола". Имената на двата манастира съответствуват на двата празника, в които започва празнуването на зимната и лятната точка на слънцестоенето - Коледа и Еньовден. На този летен Атанасовден момите избират малко момиченце с живи родители, което е ,,Еня". Срещу всяка неделя до Еньовден те играят хоро и носят "енята" из селото - на Юрта и на Ирището. Хороводните песни са любовни и митични по съдържание. На всяко място пеят по три песни, в двора на енята заобикалят къщата три пъти, играят и си отиват. "Енята" е облечена в сватбени дрехи - с червено було на главата си, момиченцето имало венец от пелин и държало в ръце китка пелин, които непрекъснато размахвало. Когато го носят то е право на раменете на момата. На самия Еньовден рано сутринта обличали отново енята и бавно и тържествено, пеейки тръгвали из село към нивите и лозята. Единствено на този ден излизали навън от селото, спирали се на три места, едно от които е до старите големи дъбове на Корията, играели хоро. След хорото набирали билки и цветя, нареждали ги на три купчини и карали енята по три пъти да ги прескача. /У корията, до големите дървета, берем еньова бяла и жълта буря и енята ги престъпва/. След като шествието се завърне в селото се събират в къщата на енята, напълват един бакър с вода, покриват го с врахам /червена булчинска дреха на момиченцето/ и през него спущат три петровки ябълки и сребърна пара с червен конец. Вътре всяка мома хвърля нишан - гривна, пръстен, гердан, обеца - момите пеят, припевките са шеговити подмятания или поетични сравнения. "Енята" бърка през пазвата на врахама си във водата и вади поредния нишан - така тя предсказва бъдещия съпруг на всяка мома.
Имало е винаги смели, независими духове, за които робството е несъвместимо с живота. През 16-18 век такива смели хора ставали хайдути. Вълчан войвода се превърнал в легенда, защото разказвачите на преданията искали сами да вярват, че легендите са действителност. Вълчан държал под свой контрол Балкана - от морето до Трънак, от там нагоре имало още шест войводи. С дружината си от 70 хайдути, той 17 години не пуснал хазна да мине за Цариград. Започнали да я пренасят по Дунава и морето, но Вълчан надхитрил турците при "Емине бурун" обрал гемията с царското злато. Изпратен бил Кьор Везир паша да го залови в Балкана. Кондисала везирската войска на Везиртърла под високите скали на местността Ярамаская. Тогава сам Вълчан слязъл като беден турчин с капистри в ръце, уж да търси загубените си биволи, а то - да разузнае силите и намеренията на преследвачите. Завели го при везира, почерпил го той с кафе и го разпитал не е ли срещал хайдутите, не е ли чувал за Вълчана. Обещал му един фес жьлтици, ако посочи скривалищата на царските душмани. Похвалил се още, че ще заварди цялата област до Провадия и Силистра и пак ще залови хайдутина. Изкачил се Вълчан над скалите и изправен като орел извикал отгоре: "Хеей, Везир паша, този когото търсиш беше при тебе, но няма да го заловиш!" В дружината на Вълчан била и годеницата му. Дошъл при него и турчинът съучастник, които му бил предал гемията със златото. Когато разкрил изневярата на любимата си, Вълчан им отрязъл главите. В дълбока пещера изкопал три гроба,като в средния заровил заграбеното злато. После тридесет души - зидари зазидали входа на пещерата,а за да не издадат тайната Вълчан ги избил. Намерили чуковете им при Окурдака, дето един извор бълва голяма вода. Мръкнало в душата на хайдутина, тесен му се виждал вече балканският простор, и тръгнал към Влашко, кои знае - може би с надежда да намери живота отново. Бръснел се в една берберница в Силистра, когато довтасъл аскерът, по дирите му вървял. Със сина си и няколко души от дружината Вълчан войвода прехвърлил Дунава, другите се пръснали. В Коджа балкан останали само овчарите и свинарите. Тръгнали предания, смесили се спомените - после един местен певец създал песен:
"Посъбрал Вълчан дружина - в етака Стефан у Ченгя
Вълчан дружина думаше - яжте и пийте момчета
Ша идем у селу Кара Амед - там има турци бугати
Парите да им земиме-пушки - патрони да купим....."
Действителността станала легенда, а легендата - друга желана действителност. И из скалният лабиринт на Ярамаская, над пещерите на Велча и на много други места започнал да свети примамливия ореол на закопаното злато. Търсят го и до сега...
Празниците на плодородието се чествали от Нова година до есента. Обредите на тия празници имали магическо значение - с действие и пожелание нашите неуки прадеди се стремели да си осигурят помощта на незнайните природни сили за здраве, плодородие и доволство. Това са по същество трудови празници - най-ценните по съдържание и символика. Кукеровден се празнува в началото на пролетта, когато природата се събужда за нов живот и напомня древните тържества на траките в чест на бог Дионисий, тясно свързан с култа към природата, слънцето и родитбата. И ако някога това е било обред необясним, то чувството за пролет, което носят кукерските игри -с лудото хоро, писъка на гайдата и грохота на тъпана, могат напълно да задоволят потребностите от един пролетен празник. Кукерската дружина в Аспарухово е от нечетен брой ергени и мъже -седем, девет, единадесет. В облеклото те са напълно различни по стил от кукерите в останалата част на страната. Вместо изисканите костюми и маски предрешването става с парцали. На врата си и през рамо премятат гердани от сухи червени чушки. Лицата си чернят със сажди примесени с мас - да са страшни в своята радост. Правят си мустаци и брада от повесмо / коноп/, някои слагат и звънци. На главата си имат стари шапки или торби с парчета рибарска мрежа на лицевата част, а на двата върха зашиват заешки или свински уши. В ръцете си държат дървена сабя и помет - дълъг прът със завързани парцали на единия край, който жените използвали за почистване на пещта. Един от кукерите е ,,булка", облечен спретнато в местна женска носия, с бодната на кръста хурка, а в едната ръка държи вретено. Придружава я ,,девер", облечен празнично с кръстосан на гърдите червен пояс. Преди да тръгнат, кукерите се заклеват, че тоя ден ще си бъдат верни като братя и ще пазят своята мъжка булка. Тупне ли тъпанът, обичаят започва, писва гайда, като градоносен облак. С игриви и бързи движения кукерите се втурват по улиците и се събират на централния площад. В селото настъпва весело оживление. Звънят звънци, кукерите високо подскачат, играят кукерското си хоро, гневно махат с дървени саби надават никой да ги приближи. Блъскат кукерите пометите в земята, сякаш искат да я изчистят, сякаш цялата е пещ, в която ще се пече хляб. Спусне се кукер към някого от присъстващите ,,коли" го за здраве, вика ,,булката" ръка да му целуне. Нападнатият трябва да се откупи. През цялото време кукерите подскачат ритмично напред и встрани, въртят се около себе си описват кръг със сабята отпред назад и отзад напред. Кукерската игра е в девет-шестнадесети такт с дайчова стъпка във всички посоки. Народният карнавал съдържа винаги изявена театралност. Редят се сцени на похищение на ,,булката" - открадването й, криенето й, следва продължително търсене и намирането й в някоя къща. На три места в селото кукерите извършват символично заораване и засяване: сутринта - в горния край, на обяд - в средата, а привечер - в западния край на селото. Момци се впрягат, а ,,булката" ги побутва с остена. Един кукер ги води, друг оре. След няколко крачки ,,воловете" хвърлят ралото и побягват. Кукерите ги гонят, ,,воловете" се дърпат. Сеячът хвърля крината със зърното, прекатурва се. Кукерите побягват, размахвайки сабите, присъствуващите им подлагат крак да паднат - тъй да падат снопите през лятото. Кукери и зрители бурно изразяват своята радост. Всичко това е един свят обред пред храма на единствения бог -труда. След третото заораване и засяване, когато стигнат до мястото, откъдето са тръгнали, кукерите се отправят към Камчия. Захвърлят саби и помети и наскачват в реката, боричкат се, плискат себе си и зрителите с вода за здраве. Както са във водата, кукерите късат от себе си дрипавите дрехи и ги хвърлят на брега, като викат: На ви за много сливи, за много ябълки!. Жените ги поделят и ги окачват по плодните дървета да цъфтят и раждат.
От сирни заговезни, които се падат седем недели преди Великден, до Връбница се прави ,,Буенец". Всяка неделя големите моми, които са за сгодяване, или вече са сгодени, пеят и играят несключено хоро- буенец / за него казват: Буенецът е право хоро, като смучага се сучи!/. Помни се, че преди войните са правени два буенеца: горненци, играели на Юрта, а долненци - на Гробището. На хорото могат да се уловят момци и жени, но на Връбница ходят само моми. На Връбница момите избират за водач мома, която се нарича буенец. Тя трябва да е сгодена и да има брат, който да е ерген. Той също взема участие в обреда, наричат го кум. На Връбница момите са облечени празнично и са уплетени по особен начин, в пележ, а буенецът е с разплетена коса и облечена с врахам / горна булчинска дреха/. От двора на буенеца момите тръгват, ходят из село, влизат във всеки дом, играят хора на двора и пеят песни. Има песни за войник, за овчар, за земеделец, задължително пеят за мома и момък. Стопанката на къщата ги дарява с брашно, яйца и пари. Докато ходят из село, майката на буенеца опича една пещ хляб и готви боб, постно, тъй като е пости. В дома ги посреща кума и чак тогава момците, които чакат там, се хващат на хорото. Играят, после сядат на трапезата. От Връбница до Великден момите говеят на кума - ако го срещнат, не му говорят. На Великден се събират в къщата на буенеца, идват и момци, пеят, играят, пак слагат трапеза. Момите разговяват на кума: носят му по едно кравайче, по едно червено яйце и му целуват ръка. Буенецът също целува ръка на кума - на трапезата пеят, припяват, буенецът слага по един ръченик на рамото на момците, те връзват пари, предназначени за момите, които харесват или за които са вече сгодени, но момите ги вземат чак на ставане от трапезата, като предварително целуват ръка в знак на съгласие. Последният буенец, при който са ходили да играят и пеят по домовете, е запомнен отпреди войните. След това се е запазил само като хоро - връбен буенец, който се играе между Сирни заговезни и Великден. Тъй като буенец се е играел и след Великден и на сватба, сведенията за песните, които са се пеели в обреда, са противоречиви. В буенеца и придружаващите го песни личат сходни представи за смисъла на обреда с коледуването и коледните песни: кумството, либетоспасител, ходенето по домовете. Навярно ги свързва обща идея, основана на реликви, от повествователни обреди.
Сватбените песни в село Аспарухово са също тъй многобройни. Те са предназначени за най-съществуващите моменти на сватбата, подсказват смисъла на обредното действие, внасят тържественост. Чрез тях се утвърждава бракът между двамата млади. Възпява се на първо място младоженката, шеговито и сериозно наричана ,,разсипницата", жалена и хвалена, сравнена с вейка, която е носена от реката на живота и най-после е заседнала. След нея младоженецът - сам калесал сватбари и също тъй подмятан на шега: кошници да плете, къпини да бере, за да вари ,,блага ракия". Третият е деверът - той е златгайтанко, преводач на булката през мостове /това напомня , че и сватбата е преминаващ обред и затова се преминава през води/. И тримата са сравнени с трите слънца, грейнали над момковите двори. Слънцето играе съществена роля и в самата обредност - обърната към слънцето, момата се прощава в своя дом с близките и хвърля една от трите пари към него. Ще рече, че слънцето е свидетелят и покровителят на брачния договор. Песента ,,Над момкум двори три слънца греят" се пее както за младоженеца, тъй и за кума и пъздера /заложника/. Може да се мисли, че двамата - кумът и пъздерът - се явяват застъпници на слънцето, на неговата роля на свидетел и покровител, но докато кумът е сериозно начало, то пъздерът е носител на карнавалното и смеховото.
- Женихли - през деня, в сряда или петък, три, пет или седем жени с хурки и бели къдели отиват у момата. Нечетният брой е ,,да станат и младите искъсър" /т.е.три, пет или седем/. Влизат в стаята до камината, ровят жарта с главня или ръжен и казват: "Душле сме за ваший уракчий /жетвар/, да го дадете за наший деметчий /вързач на снопи./ Сядат, предат и се уточняват кога ще бъде ,,годата". Черпят ги с ракия, вино, гощават ги с каквото ядене има. Ако родителите на момата не са съгласни, обикновено казват: "Малка ни е момата, не ни е за даване!"
- Даванка - в сряда или петък вечерта мъже, близки на момъка, пак нечетен брой, отиват у момата. Уговарят повторно съгласието за годежа.
- Обущва - преди бъклицата, една вечер свекърът и свекървата отиват у момата, оглеждат целия й дар и определят на кого какво ще се дари.
- Бъклица - в неделя или друг празник у момъка и момата пооделно се викат техни роднини. Определят кой ще бъде ,,заложникът" и ,,заложницата", които са съпрузи и най-доверени на свекъра и свекървата. Гайдата засвирва и всички потеглят за дома на момата. Заложницата взема хляб, котел вино и котел ядене на кобилицата - свекърът носи бъклица, накичена с чимшир, около нея са увити с вала, за да се виждат подаръците за момата - алтъни, гердани, уравели /гривни/. Пеят се хороводни песни. При влизане в двора на момата се стреля - годеницата целува ръка на дошлите при вратнята - гайдата засвирва на хоро, поиграват всички после влизат и сядат на трапезата- ,,цадилник". Щом се наредят , свекърът отпива от бъклицата и подава на свата, до когото е седнал. Последна отпива "заложницата" - тя откача накитите и почва да ги слага на годеницата, която стои права - на трапезата една от близките на момата дарява с пешкири. Тогава се слага ядене - свинско със зеле, непременно бял боб, булгур с месо. Пият вино с паар /пръстена паница/: "Добре дошли, сватове, да поядем!" Среднощ стават всички и отиват у момъка, който също е у момата заедно със другарите си, там също играят ,пеят и хапват. Младите ходят годени най - малко една година. Двете семейства работят заедно, на зареда като си помагат и се опознават. Празнуват празниците заедно, заговяват заедно и пр.
- Сватба - сватбата започва в сряда - пъздерката, облечена в червен /врахам - вид сукман от купен памучен плат/ с бъклица калесва момичетата от рода на момъка. Момата сама без бъклица, вика дружките си да почистят утях.В петък рано всички лъджийки се събират и нареждат в една стая дара на момата. Вечерта в петък зълвите засяват на път към дома на момата пеят"Радольо, разсипнице ле". В една кърпичка носят малко квас, взет от дома на момъка - най-близката зълва започва да меси меденика, брашното се сее през три сита, прекарва се през три нощови тестото. От тестото се взема малко квас и същата зълва, след като се върнат у момъка, замесва по същия начин друг - меденик. Когато зълвата започне да меси у момата, последната забражда на главата и най-хубавия пешкир - той ще бъде ,,байряк" на свадбата. В това време пъздерката донася пратените от свекъра и свекървата дрехи, с които булката ще се венчава: червен ураам, калцуни, червени чейли, ентерия. Предава ги на майката на булката, а майката дава дрехите за младоженеца: риза, опас, гевеслик /елек/, чорапи и три кърпи. Водата от измиването на ръцете на месачката се излива на трендафил, при което се пеят три песни: ,,Клепнали са до три сита" , Тетал дърво кълвеше, ,, Сяла Милка босилек". В събота вечерта се прави вечерник - роднините на момата се събират у нея и играят хоро на двора и пеят песни. Рано сутринта в неделя, преди изгрев слънце, дарът на момата се събира от лъджийките после отиват у годеника, събират се само моми - зълви и лъджийки, които пеят песни, взаимно си отпрашват виното. В неделя сутринта майката на булката меси хляб от тестото, отделя за кукла - хлебче във вид на кръст, нашарено. В средата е забодено стръкче босилек, завързано с червен конец. Куклата се оставя недопечена - да бъдат младите богати.
- Гледайте, Юдата скрила слънцето да се бели /пере/ за Връбница! - казвали старите жени и по това врем е,,прилично" било да се пее на дернек /седянка, събор /песента за Димко, кавалджия, когото Юдата харесвала и убила. За Великден шарели яйца, играели хора. А 50 дни след Великден седмицата наричат лусарска - защото тогава калугерите избили турците. Като ги гонили от Манастира /намира се на запад от селото/ ,дошли до Шикирюва дол, дотам като пристигнали калугерите, тогаз казали: ,,Яребим, шюкюр! Дайте да се наъргаме сега сичките у ряката!" Понеже не искат да ги мъчат турците - затова сега казваме Шюкюрски дол, има и Калугерски вир - нея неделя не се работи....
Между Великден и Гергьовден се берат билки: Каквато трева срещнеш, по някое листенце се откъсва - до 40 листа. На Гергьовден се къпели в роса за здраве, люлеели се на люлки, колели агне. Агнето се яде на обща трапеза - по махали. Заобикаляли трапезата с хоро - буенец. Също така крият младите булки, като ги заграждат с месал /булчинска забрадка/. Булките черпят за криенето, виното го дава свекъра/ В Аспарухово е обичана песента за женитбата на слънцето с Добрана. Песните, които се пеят на хората по Великден и Гергьовден не са така пряко обвързани по време и място с определени обредни действия. Те са само хороводни, в три от тези песни се пее за юда и змейове. Юдата, която убила Димко кавалджия на Връбния петък ,,два дни гората ломила, три дни водата сушила"/. На запад, до споменатия Калугерски вир се намира местнастта Горолома / явява се покровител на дивата природа, в съгласие с представите за старата юда в коледните песни, където пере своята рокля на бял Дунав, язди Сур елена, а в ръка носи зелен явор и на глава и е цяла върба /върбата я препраща във времето към Връбница/ или пък е превзела три синджира самодивски. За змейовете, които в хороводните песни по Великден и Гергьовден отвличат Драгана в канарите, а Мита в небесата, се пее и в коледните и еньовските песни: младо змейче на черно конче идва на хоро и се лови до мома Ингилина, змейко-златокрилко каца на стана на Драгана. В Аспарухово има поверие за смок кросно, който пази лозята, а за имената на местности около селото на изток разказват следната легенда:
"Като играело оро на Ирището, змейовете не ги било страх от ората. Убаво, ама един играл до мома Кръстина - изодя я у Кръстота, един се уловил до Вела- заодя я у Велча, едина пък бил с Ляпа - у Лепино бучи, други с Гина- у Геново бучи. Змейовете по стените /скалите/ кацали. И сега тез змейове казали тъй: Братя българи, ще ви питаме сега: пушката като гръмва, по-напред гръмва,че тогаз ударя, или по-напред ударя, че тогаз гръмва? Казали им,че по-напред ударя, че тогаз гръмва и змейовете се вдигнали и се махнали. Както в легендата, тъй и в коледната песен личи връзка между хорото, особено буенеца /което се вие като смучага/ и змейовете изчезнали."
Тук наблизо в местността ,,Трънливата стока до Аспарухово преди години била написана последната страница от биографията на един забележителен революционер-Христо Николов Патрев. Роден бил в с.Шипка около 1848г. Робска несрета го прогонила в Браила, свърталище на революционната емиграция, а в 1868г. нарамил пушката и тръгнал към Балкана в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Ранен бил при боя около Севлиево - предали го свои в родното му село и като малолетен бил осъден само...на заточение до живот. Но избягъл от малоазийската крепост Акия и през Одеса отново се явява сред емигрантите в Румъния. Надигнала се буря, набирала сили, готвела се да се стовари върху гнилата империя с грозната решителност на народния гняв и с гърма на шишанетата и дървените топове. Христо Патрев пак поел към Балкана, заедно с поп Харитон и други войводи да умрат за родината. На 22 май 1876г. сто и двадесет души отбивали цял ден пристъпите на безброен аскер и башибозук на ,,Дебели рът" над с.Нова махала, Габровско. Зеленото знаме, везано от храбри моми в Трявна се развяло с трагична гордост над белите пушеци. После паднал мрак, настъпил краят. Войводата, с няколко верни другари успял да се измъкне от обсадата и тръгнал по билото на Балкана. На изток - българи с робска душа от Драгановци заловили помощник войводата Тодор Кирков, турците го обесили в Ловеч. През урви и чукари, по-далеч от пътищата, заобикаляйки селата гладни и изтощени до смърт само трима се довлекли до тук - войводата, с двама четници от с.Боженци, Габровско. Тук бил краят - предали го пак българи, когато потерята ги обиколила, юнаците открили огън от тръните на ,,Трънливата стока" и с отчаяни усилия надвили страшната умора. Но обръчът се стягал, турците пълзели все по-наблизо. Войводата паднал ранен, другите двама били заловени. После... Пилич Осман от Комунари отнесъл отрязаната глава на Христо Патрев в селото. Набили я на кол, хората гледали - било между 10 и 12 юни 1876 г. От Сливенския затвор излязъл жив само Иван Попов, другият - Трифон Михов не дочакал свободата. Попчето не забравил, дошъл в родното Аспарухово и отмъстил за предателството, както си знаел.
От неговия разказ знаем истината за тази трагична история, неизвестна досега на българските историци. После настъпила забрава.
През 1906 г.Станю Гъдев, някогашен съселянин и помощник на войвода на Тетевенска чета останал жив след боя при с.Нова махала, поискал някои сведения от Аспарухово. Тогава главният учител илия Тодоров разпитал още живите свидетели Велико Владев Карамана и Неделчо Мирченчето, участвували някога в потерята. И пак забрава покрила тия събития. През 192 г. в Аспарухово дошъл от Бургас адвокатът Христо Богоев, учител и участник в революционното движение през 1875-1876г. в.с.Шипка, откъдето познавал лично Христо Патрев и Станю Гъдев. На селско събрание, той дал идеята да се издири гробът на Патрев, да му се постави паметна плоча и да се даде името му на училището. Богоев притежавал един ръкопис на Станю Гъдев с биографични бележки за Христо Патрев. По тоя начин Илия Тодоров могъл да състави кратка биография на видния революционер и войвода. За нея сме благодарни на дядо Илия, който почина на 91 годишна възраст при нещастен случай. На 27 май 1962 г. за пръв път от гибелта на войводатаХристо Патрев ,устроен бе масов поход до лобното му място на ,,Трънливата стока". Поставен бе паметен надпис. Нено Добрев, председател на селсъвета и ятак от 1944г. произнесе слово за загиналия войвода и за всички загинали в този край за свободата. Салютни взривове ръстърсиха голия хълм отекваха насреща в каменната твърдина на ,,Града" и потъваха в зелените грамади на Балкана. Това беше ден на подвизи, тъй близки на народната душа. А после онази грозна и славна смърт отново потъна в забрава.....
Лазаровден е една седмица преди Великден, в събота. Лазаруват малки момиченца, които ходят от къща на къща и пеят за всеки член от семейството. В групата на лазарките има две булчета, които са пребулени с червени вали /чумбери/, държат по една кърпа и играят между две групи момичета, които им припяват и ги побутват. На лазарките стопанката на къщатата ги дарява с пари, яйца и брашно със сито - да е сита годината.
И тукана додоуме-у Иванови дворовца
Че тука ли е Иван-да дойде да ни посрещне
Терзийче дрянополчино-убаво крои сукното/2/
Сукното ще е за Добричка-Добра кумичка шь иди/2/
Кумичка бърно кръсничка- Царюва син да венчава
Царюва и везирева
Черешо льо, капльо, льо, капльо льо
Капни войну на лице, на лице,
Да се войно събуди, събуди,
Събуди и пръбуди, пръбуди
Да разбийме два града, два града
Двата града-череши, череши
Трите града-маргарит, маргарит
Коледуването в село Аспарухово е познато под името стананик. Най-късно на Никулден момците се събират и след като вземат разрешение от кмета, избират свой водач, когото също наричат стананик, а самите участници са коладници. Стананикът е женен мъж, в разцвета на своите сили, временен /заможен, личен/. Който иска да стане стананик, заедно с жена си, стананичката, пости до четиридесет дни - от стананика зависи плодородието на бъдната година. Тези, които го избират , са обикновено около дванадесет и са стари коладници, те ще бъдат слуги. При съгласие от страна на новоизбрания стананик, стананичката замесва пита. Докато се изпече питата, отиват и вземат свещ от стария стананик, която се запалва в дома на новия и изгаря. Пеят ,,Цар да бъде, на стол да седи". Когато питата се опече, стананикът я поднася и във въздуха я разчупват, за да си вземе всеки .Стананикът предоставя една своя стая за всички коладници от селото, а слугите нареждат в нея сковани дъски пейки, грижат се за вода и за дърва за огрев, премитат я. Начело на слугите има старши. Тук идват всички ергени от селото, които ще коледуват, и вечерно време до среднощ учат песни от по-стари коладници. Така подредена, стаята принадлежи на коладниците от Никулден до Ивановден. Коледа е на 25 декември - вечер срещу празника е Бъдни вечер - във всеки дом, а също така и в стаята на дома на стананика се извършва кадене. Вечерта стопанинът на дома туря на емежа огън и тамян и прикадява най-напред добитъка в хляба, а след това сложената трапеза,на която са поставени прясно опечен хляб, сварен боб и жито, овощия. Огънят на огнището цяла нощ не угасва, в него гори бавно суров дрян. Всички в дома очакват пристигането на коладниците, които се намират в дома на стананика. Още привечер стананикът праща слугите да калесват, които по двама и с бъклица канят младоженците и старите коладници да дойдат и да участвуват в пеенето по домовете.
През годините между двете войни когато редовно се е коледувало, са се събирали по 40-50 момци и още толкова женени мъже. Цялата дружина от около стотина човека се разпределя на три групи /куди/. Всички са облечени празнично, всяка куда има водач, който носи бъклица с кърпа и се отличава от останалите по ямурлука. На най-личната куда водач е самият стананик, другите двама са негови родственици, които му помагат. Среднощ, щом бие църковната камбана, всички вкупом, предвождани от стананика, отиват в църквата и се комкват. Разговяват в дома на епитропа - на трапезата има хляб, свинско месо и вино. След това от епитропа до източния край на селото, при Банковци където става традиционното разделяне на кудите, отиват всички и пеят ,,Добри-Дончо калесан кум да кумува". Кудите се движат по посока изток - запад, задължително се коледува във всички къщи. На външната врата на всеки дом се пее "Господ се роди тази вечер", а ако има мома - ,,Стани, стани, Дойне ле!"
Старите къщи са двукатни и при стъпването на първото стъпало запяват,,Свети Георги избавя три синджира, превзети от старата юда". Стопанинът поема подадената бъклица от водача, отпива и кани коладниците в една от стаите - вътре те насядат и пеят няколко песни, почти на всеки член от семейството. Задължително пеят на мома и момък, на младоженци, на малко дете, ако е в люлка пеят до люлката. Строго се спазва да пеят и на войник, който не е в дома, има определени песни за овчаря, свинаря и земеделеца. Като изпеят песните, стопанинът ги дарява с кърпа, повесмо, пари и кравай, който приготвя момата. На излизане водачът се спира на вратнята и се ,,прескундя" за здраве, след което държи високо вдигнат кравая с две ръце, изрича бързо благословията. От време на време той се обръща към коладниците с ,,Амин дружино".
Когато свършат обхождането на къщите, събират се вкупом на горния край на селото - на Юрта. След като кудите се съберат стананикът, с бъклица в ръка повежда общо несключено хоро - буенец, при което коладниците се залавят за поясите и пеят хороводни песни, докато стигнат неговия дом. Там стананичката, облечена празнично и зъдължително пребрадена с месал, ги посреща с бъкър вино на портата. Дари трима стари коладници с кърпи и им целува ръка, гребва с кепчака вино, подава им го, те отпиват и остатъка плисват назад през рамо. След това тя се хваща до стананика, буенецът се извива на три ката, а стананикът и другите след него се провират под ръцете на играещите. На другият ден много рано сутринта коладниците се събират у стананика и правят дервиш. Един от коладниците се облича във вехт ямурлук, слага си възглавница на кръста, под ямурлука, за да има вид на възгърбав старец - това е дервишът. Лицето му е почернено със сажди, има дълга бяла брада и мустаци от конопено повесмо, а в ръка държи дървен ятаган. С него върви булка - преоблечен в женски дрехи безмустакат момък, пребулен е с бяло було и носи хурка на пояс. Дервишът и булката, придружени от зълви - трима момци с дълги бели месали през рамо, ходят из селото и като срещнат стари хора дервишът ги ,,коли" с ятагана, булката им целува ръка, а те и дават пари. Преди обед булката се разбулва на чешма както истинските булки и изяждат приготвен за целта намазан кравай с мед.
След дервиша става наддаването на моминските краваи и продаването на останалите и повесмата на търг. Моминските краваи са белязани, момците наддават за тях, защото имат право, ако момата е съгласна, в уговорен ден да го ядат заедно. Същия ден със събраните пари купуват един овен, наречен ,,божи курбан", сготвят го у стананика и поканват старци да ги гощават, а на стананика купуват червени чехли, които му дават на Ивановден. Преди яденето, коладниците изпяват за курбана трапезната песен ,,Сбогом беше пещим хляба, кондел вино и овен". След яденето старците си отиват, а момците правят буенец в двора на стананика, на което пеят коладнишки песни - такъв буенец се играе на всеки празник в двора на стананика до Иванов ден.
Коледните песни на Аспарухово съставляват един уникален във фолклора на българите цикъл от 48 песни с общо 1700 стиха, с многоброен персонаж: възпяват се около 60 божества и герои, митични същества и обредни лица, които носят собствени и нарицателни имена: Старата юда, Ясното слънце, Сурата ламя, Сур елена, Сив славейчец, Добър юнак. Някои от песните са пряко свързани с обреда, но повечето са предназначени да величаят стопанина и челядта на дома в който коледуват. Те повествуват предварително победата на градивното начало и осигуряват преминаването на нов годишен цикъл, това е календарно-обредно повторение, на моменти от повторението и в тях се съдържат и някои космогонични елементи. Векове наред, от сътворението на българския мир, край Ряката пеели мъже в нощта на Бъдни вечер, пеели в началото на всяка Нова година, възвестявали раждането на младото слънчево божество, изпреварвали с песен победата на Тримата близнаци над Сурата ламя, славели Дан войвода, който кумувал на самия цар Шишман, и Крали Марко, който посякъл триста нашественици, осквернили неговия дом. Смесвали мит и история, но това е било пак памет, дочакала нашите дни. И спасени от едно потънало вече на дъното на язовир село, песните се превръщат в една метафора на гласовете от ,,отвъд".
Този празник се прави при бездъждие - едно момиче, сираче, става Пеперуда, окичват го с базак и ходят из село, пеят. На Пеперудата слагат сито на главата и през ситото изливат водата. След това Пеперудата става майка на Германа, който го правят от кал, завиват го с кърпа, покриват го с две керемиди и го ровят на пладнището - след този ритуал започва да вали дъжд, за да се роди богата реколта.